Виновното деяние – израз на свободната воля на субекта
Само субект със свободна воля, който взема решение и действа при реална възможност за избор между два или повече варианта на поведение, може да извърши престъпление и да бъде наказан за него.
Вменяемостта, деянието – по-конкретно вътрешната страна на деянието – и вината са неразривно свързани със свободата на волята.
Българският Наказателен кодекс разглежда вменяемостта като качество на наказателноотговорното лице, т.е. като характеристика на субекта на престъплението.
От своя страна деянието и вината се третират като свойства на самото престъпление съгласно чл. 9, ал. 1 НК.
Именно престъплението е определено като единственото основание за наказателна отговорност съгласно чл. 35, ал. 2 НК.
По този начин българското наказателно право последователно провежда принципната постановка, че наказателна отговорност за осъществено противоправно посегателство възниква само за субект, който е действал със свободна воля.
Именно свободата на волята представлява общата платформа, която обединява вменяемостта, вътрешната (психическата) страна на деянието и вината.
На тази обща основа, в широк смисъл и без да се заличават различията между тях, тези елементи могат да бъдат разглеждани като „субективното основание“ на наказателната отговорност.
Разбира се, това е възможно само при задължителното наличие на вина.
Свободата на волята и вменяемостта
В наказателното право свободата на волята логически се проявява най-напред като вменяемост.
Освен това вменяемостта, като способност на субекта „да ръководи постъпките си“, представлява и прякото отражение на свободата на волята в закона.
Психологическата свобода на волята по необходимост се основава на човешката психика.
Психическите процеси, които изграждат вътрешния компонент на деянието, представляват механизма, чрез който необходимостта от задоволяване на определена потребност се трансформира в свободата на избор на едно или друго конкретно деяние.
Тези процеси са и реализация в извършеното деяние на психическите способности или психическия потенциал на човека – на „нормалната“ човешка психика с нейната способност да противостои на дразненията на външната среда и на вътрешните импулси.
Тя включва и способността да се избира коя от конкуриращите се потребности да бъде удовлетворена и коя потребност следва да остане незадоволена.
„Нормалността“ изобщо, и на човешката психика в частност, е относително понятие.
В правото „нормалността“ на психиката се дефинира с оглед на различни практически потребности.
В гражданското право, за участието на лицата в гражданския оборот, се използва понятието „дееспособност“, изведено по аргумент от чл. 5 от Закона за лицата и семейството.
То се разбира като способност на лицата „да се грижат за своите работи“.
В наказателното право, при решаването на въпроса за наказателната отговорност на лице, осъществило обективните признаци на престъпление или причинило съставомерни вреди, се използват понятията „вменяемост“ и „невменяемост“, очертани в чл. 33, ал. 1 НК.
Психическите способности на дееца „да ръководи постъпките си“ разкриват най-дълбоката същност на вменяемостта.
В крайна сметка вменяем е този, който е извършил наказателно противоправното деяние, въпреки че е могъл да се въздържи от нарушаването на закона, тъй като е бил способен да ръководи постъпките си.
В легалното разбиране за вменяемостта, като волева способност на дееца да ръководи постъпките си, директно е отразена самата същност на свободата на волята като възможност за поведенчески избор.
Именно затова вменяемостта представлява пряката юридическа проекция на свободата на волята.
Само вменяемият субект, като единствено способен да се въздържи от наказателно противоправното деяние и в този смисъл „да ръководи постъпките си“, е истински свободен.
„Втъкана“ във вменяемостта, свободната воля индиректно е призната от чл. 31, ал. 1 НК като принципна предпоставка за наказателната отговорност.
Вменяем е този, който е имал психическите способности и на тази основа възможността да избира вариант на поведение или да вземе свободно решение в рамките на алтернативата „престъпно – непрестъпно“.
Именно поради това съществува моралното и юридическото основание той да носи наказателна отговорност.
Невменяемият субект не е свободен.
Той не е могъл да се въздържи от извършената общественоопасна и противоправна проява, към която неотвратимо са го тласкали непреодолими външни и/или вътрешни условия.
Такъв субект не е имал възможност за общественосъобразен избор или за алтернативата, с която разполага вменяемият деец.
Извършеното от невменяемия субект е било неизбежно.
То представлява единствения възможен поведенчески вариант, наложен му от конкретните обстоятелства на ситуацията.
Поради това чл. 33, ал. 1 НК изрично урежда неговата наказателна неотговорност.
Вътрешната страна на деянието
„Пътят на свободната воля в наказателното право“, гарантирайки възникването на наказателна отговорност единствено при възможност за поведенчески избор само започва, но не завършва с вменяемостта. По-нататък „пътят“ логически продължава от качество на наказателноотговорното лице към свойства на престъплението и преминава конкретно през вътрешната страна на деянието.
„Необходимостта“, проявяваща се чрез потребностите, произтичащи или обусловени от външните условия на живот, се преобразува в „свобода“ чрез интелектуалните и волевите процеси, съставящи вътрешната страна на деянието.
Психическите преживявания при последователното протичане на мотивационния процес и формирането на целта, съпътствани от представата за начините и средствата за нейното постигане, представляват механизма, който трансформира „необходимостта“ на определена потребност в „свободата“ на избора за нейното удовлетворяване.
Същият механизъм обуславя и избора на конкретния способ и средства за постигането на тази цел.
Невменяемият субект не би могъл да развие психическите процеси, съставящи вътрешната страна на деянието.
Възможно е обаче извършеното от вменяем субект да не представлява деяние, а механическа активност или механическо въздържане от изпълнение, респективно механическо прекратяване на изпълнението, на възникнало за субекта юридическо задължение.
Вменяемостта сама по себе си не гарантира свободната воля на дееца.
В теорията се приема, че такива неволни прояви на човека, при които „липсва волев акт“ и „няма деяние“, или при които „волята на субекта е не просто пречупена, а напълно елиминирана“, лишават вменяемия субект от възможността за всякакъв избор.
Това се отнася до рефлекторните прояви (рефлексните движения), инстинктивните реакции, както и до други форми на автоматизъм – например при хипноза или сомнамбулизъм.
Към тези хипотези спадат още непреодолимата сила (vis major) и физическата принуда (vis absoluta).
„Необходимостта“, произтичаща от потребностите, отразяващи външните условия на живот, може да бъде „преработена“ в „свобода“ чрез психическия механизъм на деянието.
„Необходимостта“ на рефлекторните прояви, инстинктивните реакции, както и тази, наложена от непреодолима сила (vis major) или физическа принуда (vis absoluta), изключва самата възможност за развитие на вътрешните психически процеси на деянието.
По този начин отпада самият механизъм за трансформирането на необходимостта в свобода.
Действието или бездействието, причинили съставомерни вреди, само външно и по своите обективни характеристики наподобяват деяние.
Наложената механическа активност или механическо бездействие, с изключение на инстинктивните и някои рефлексни реакции, са изначално лишени дори от каквато и да е потребност за тяхното осъществяване.
Липсата на конкретна потребност или нужда като първопричина за всяко деяние естествено блокира или изключва процесите на мотивация, целеобразуване и съзнателно вземане на решение.
Именно тези процеси съставляват вътрешната страна на деянието.
Липсата на деяние в посочените хипотези на „несвобода“ съгласно чл. 9, ал. 1 НК изключва престъплението и възникването на наказателна отговорност за механическата проява на безалтернативно подчинение на „необходимостта“.
Вината като свързващо звено
На края на логическата верига свободата на волята се свърза с вината. Но изборът на поведение става виновен не сам по себе си, а в рамките на алтернативата „престъпно – непрестъпно“. Само виновно действащият субект има свободата на избора да се въздържи от извършването на обществено опасното и противоправно деяние. При умисъла деецът извършва обективно съставомерното деяние въпреки контрамотивационния потенциал на представата за неизбежното или възможно настъпване на общественоопасни последици.
При непредпазливостта деецът не е осъзнавал общественоопасния характер на деянието, но е имал реалната възможност да го осъзнае.
Ако в рамките на своите задължения беше проявил необходимото внимание и грижа, на които е бил способен, той би реализирал съществуващата възможност да формира в съзнанието си представа за възможните общественоопасни последици на своето деяние.
Именно тази представа би му позволила да избегне настъпването на вредоносния резултат.
Съзнаването или възможността за съзнаване на обществената опасност създават поведенческия избор за въздържане от съставомерното посегателство.
В този контекст те стоят в основата на укоримостта на виновно извършеното противоправно деяние.
Виновният деец заслужава укора на закона и на обществото именно защото е извършил деянието, като е съзнавал или поне е могъл да осъзнае неговата обществена опасност и въпреки това не се е възползвал от реално съществуващата възможност за правомерно поведение.
Тази възможност е била посочена и обусловена от съзнанието за обществената опасност на извършеното.
„Вината се изразява в това, че деецът не е съобразил своето поведение с правната норма, въпреки че е бил в състояние да стори това“.
Не само от позицията на психологическото разбиране за вината, но и от гледна точка на нормативната теория, съществен елемент на вината е именно възможността за правомерно поведение.
Според Ритлер „за вина може да става дума само тогава, когато във връзка с извършеното съставомерно деяние на субекта може да бъде отправен упрек, че не е осъществил поведение, съответстващо на закона“.
Липсата на вина и възможността за избор
На тази основа и двете теории обосновано достигат до извода за свободата на човешката воля, която стои в основата на учението за вината.
„Свободата“, като възможност за свободно вземане на решение и избор в рамките на общественосъобразното поведение, както и като свободен избор с оглед на обществената оценка на деянието, може да бъде изключена при липса на вина.
При липсата на вина субектът не е предвиждал и не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици на деянието.
Очевидно е, че конкретният субект, действал при конкретните условия на време, място и обстановка, след като не само не е съзнавал, но и не е имал възможност да осъзнае общественоопасния характер на извършеното, не е могъл да има причина да се въздържи от него.
Той не е могъл да формира в съзнанието си контрамотив, свързан с възможността или неизбежността от причиняване на общественоопасни последици.
Съответно не е могъл на тази основа да промени начина, средствата или обстоятелствата на извършване на деянието, нито да се въздържи от извършването на конкретното противоправно деяние, ако то е било единственият начин за удовлетворяване на неговата потребност.
Както невменяемият, който не е могъл да разбира значението на извършеното, така и вменяемият, който действа без вина, не е „свободен“ да избере поведение в рамките на обществените норми.
Следователно няма основание невиновният субект да бъде упрекнат за извършеното обективно съставомерно деяние.
Ако той съзнаваше или поне имаше възможност да осъзнае общественоопасния характер на деянието, би могъл да избере измежду утилитарните варианти, обективно кореспондиращи на актуалната потребност, само онези, които са съобразени с обществените норми.
Тогава свободата на избора би била разширена със съзнанието за нови и правомерни варианти за постигане на целта чрез промяна на начина, средствата и обстоятелствата на извършване.
Освен това изборът би могъл да обхване и възможността за пълно въздържане от общественоопасното деяние, ако то е единственият възможен способ за удовлетворяване на потребността.
По този начин деецът би бил „истински свободен“, разполагайки с избор, съобразен и с интересите на обществото.
Субективното основание и защитните „бушони“
Вменяемостта, вътрешната страна на деянието и вината могат да бъдат разглеждани като релация или композиция – „субективно основание на наказателната отговорност“.
Нормативната уредба на тези елементи в Наказателния кодекс гарантира възникването на наказателна отговорност единствено за посегателство, което е израз на свободната воля на дееца.
Именно в тази последователност следва да бъдат разглеждани тези елементи.
Вменяемостта е предпоставка за наличието на деяние и вина, а въпросът за вината в наказателноправен смисъл може да бъде поставен само при извършено деяние – съзнателен волеви акт – от вменяем субект, ако деянието е общественоопасно и наказателно противоправно.
Наличието на вина представлява последната гаранция, че субектът е проявил волята си свободно и че наказателната отговорност за извършеното съставомерно деяние е възникнала.
Изключение са случаите, в които законодателят е изключил наказуемостта като последно свойство на престъплението – например по чл. 292, ал. 1, т. 1 и чл. 294, ал. 3 НК.
Тези основания обаче нямат връзка със свободата на волята.
Липсата на вменяемост, липсата на вътрешна страна на деянието и съответно липсата на деяние, както и липсата на вина при наличие на обстоятелства, изключващи вината по чл. 14–16 НК, могат метафорично да бъдат представени като „защитни бушони“.
Те последователно и именно в тази поредност прекъсват „електрическата верига“ на наказателната отговорност.
По този начин тройно се гарантира, че наказателна отговорност ще възниква единствено за престъпно деяние, извършено от свободно действащ субект.
Основният извод е, че нормите на чл. 14–16 НК представляват правното основание за изключване на наказателната отговорност на вменяемо лице, чието обективно съставомерно деяние не изразява неговата свободна воля.
Задълбоченото осмисляне на социално-правното предназначение на обстоятелствата, изключващи вината, може да се осъществи единствено в контекста на свободата на волята, или по-точно – в контекста на нейната липса.
Изобщо обстоятелствата, изключващи вината, следва да бъдат разглеждани в рамките на релацията „свобода – отговорност“.
Те представляват последната правна гаранция за изключване на наказателната отговорност, когато извършеното противоправно деяние не изразява свободната воля на дееца.