Наказателноправни и гражданскоправни последици от деянието при необходима отбрана
Част от изследването си за изключващите обществената опасност на деянието обстоятелства д-р Мирослав Овчаров посвещава на неизбежната отбрана. В него той обосновава виждането, че е по-удачно институтът да бъде наричан „необходима отбрана“.
Представяме ви извадка от книгата, посветена на наказателноправните и гражданскоправните последици от деянието при необходима отбрана, която завършва с предложения на автора за изменения в нормативната уредба.
1. Наказателноправни последици на института
Значение на необходимата отбрана
1.1. Значението на необходимата отбрана в наказателноправен смисъл се определя от нейната цел – когато са налице изискванията за неговото прилагане, защитното деяние да бъде оправдано като социално полезно и необходимо. Основанието за това de lege lata се състои в аксиоматично приетата от закона липса на обществена опасност на защитата, каквато обаче безспорно е налице с оглед причинените от нея увреждания с имуществен или друг характер. При нормативно възприемане на поддържаното от нас виждане за ненаказуемост на тази категория деяния материалният резултат би бил същият – поради липсата на системно свойство от общото понятие за престъплението (наказуемостта вместо обществената опасност), такова явно няма да бъде налице и деецът няма да бъде преследван наказателно за упражнената отбрана.
Условия за допустимост и изключване
На свой ред, изискванията за прилагане на този институт включват както предпоставките за неговата допустимост, така и условията за надлежната му реализация. В тривиалната хипотеза, когато е налице законосъобразна защита срещу едно противоправно нападение (вкл. при абсолютна необходима отбрана), застрашаващо или накърняващо правнозащитени ценности, чрез причиняването на вреди само на нападателя, защитното деяние, въпреки своята формална съставомерност, няма да се разглежда като престъпление. Практическият резултат от тази постановка се изразява в изключване на наказателната отговорност на отбраняващия за причинения от него вредоносен резултат – увреждането на благата на нападателя. Това най-често става чрез прекратяване на вече образуваното наказателно производство,[1] а когато това не е сторено, съдът от съответната инстанция следва да оправдае подсъдимия на основание чл.12 от НК. Трябва да отбележим, че приложението на това оправдаващо обстоятелство не е ограничено нито от характера на субекта на защитата (обикновен гражданин или длъжностно лица), нито от собственото му възприятие за наличието на нападение (достатъчно е защитата обективно да е била насочена към неговото отблъскване).
Липсата на някоя от предпоставките за допустимост автоматично изключва наличието на ситуация на необходима отбрана. В такъв случай (прим. при липсата на нападение, когато то е правомерно или увреждането е засегнало правата на трето лице) изобщо няма да е налице това оправдаващо обстоятелство и съответно няма как то да породи своето действие. По тази причина извършителят на претендираното като защитно деяние ще отговаря наказателно за неговите последици, т.е. ще бъде съден за съответното престъпление, на чиито обективни и субективно признаци отговаря неговото поведение. Обстановката, в която е реализирано това деяние, може да бъде отчетена единствено като смекчаващо отговорността обстоятелство при индивидуализиране на наказателната отговорност от съда, а по-изключение – да доведе до малозначителност по чл.9, ал.2 от НК.
Превишаване на необходимата отбрана
1.2. По различно стои въпросът, ако отсъства условието за осъществяване на необходимата отбрана, което е свързано с необходимите предели на защитата. Когато защитното деяние явно надхвърля нужното за отблъскване на нападението, т.е. между характера и опасността на нападението и тези на отбраната е налице ясно изразено несъответствие, възниква наказателна отговорност за неговия автор. Според отношението към своето поведение и резултата от него, той ще отговаря за умишлено престъпление или за такова по непредпазливост, ако това е предвидено в закона. Когато вредоносният резултат от защитата е убийство или телесна повреда, приложение ще намерят привилегированите състави по чл.119 и чл.132, ал.2, от НК. Извън тези характерни случаи на увреждане на нападателя, деецът следва да носи отговорност на общо основание – по съответните престъпни състави по НК (прим. по чл.216, чл.142а, чл.143, и др.), а състоянието на необходима отбрана ще се отчете при индивидуализацията на наказателната отговорност като смекчаващо обстоятелство, вкл. такова по чл.55 от НК, и евентуално би могло да обоснове малозначителност на деянието.
Извън общия принцип за наказване на дееца при ексцес на необходимата отбрана съществуват две законови хипотези. Първата от тях произтича от разпоредбата на чл.12, ал.4 от НК, която предвижда едно лично основание за ненаказуемост на отбраняващия, чието деяние се дължи на уплаха или смущение. Затова извършителите на такива защитни деяния следва да бъдат предавани на съд и признавани за виновни с освобождаване от налагане на наказание (т.3 в Раздел III от ППВС №12 от 1973 г.). Втората възможност за безнаказано превишаване пределите на упражнената защита съществува при абсолютната необходима отбрана. В случаите, когато нападението отговаря на условията по чл.12, ал.3 от НК, на практика изобщо не се поставя въпросът за превишаване на отбраната с оглед абсолютния характер на застрашените блага и изключителната опасност от тяхното накърняване. В такъв случай a priori е изключено каквато и да било непропорционалност в поведението на отбраняващия, поради което воденото срещу него наказателно производство трябва да бъде прекратено, а ако не – същият да бъде оправдан от съда.
Привидна необходима отбрана
1.3. Интерес представлява уреждането на наказателното правоотношение при привидната необходима отбрана. Доколкото при нея въобще не се касае за необходима отбрана, извършеното с оглед тази обстановка деяние очевидно не следва да бъде оправдано от наказателното право. Въпреки това, предвид субективната заблуда, при която действа извършителят, неговото поведение може да бъде извинено по правилата за грешката в наказателното право. Предвид погрешните представи у дееца принципно е изключен прекият умисъл (това обаче не се отнася за косвения умисъл) у него за стореното на основание чл.14 от НК. Същото важи и за непредпазливостта (но без самонадеяността), ако възникването на заблудата не се дължи на нея или състав за такова деяние изобщо не е предвиден в НК. Когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди общественоопасния резултат, деянието му се явява случайно по смисъла на чл.15 от НК.
И в трите коментирани хипотези мнимият отбраняващ следва да бъде оправдан поради липсата на виновно отношение към резултата от неговото поведение или това да послужи като основание за прекратяване на воденото наказателно производство срещу него. В останалите случаи – при наличието на косвен умисъл или на самонадеяност, както и при грешка в правото – ще е налице престъпление, за което от неговия извършител ще бъде дирена наказателна отговорност. Същият е юридическият подход към дееца и при претекстната необходима отбрана, която целенасочено се представя от него като хипотеза по чл.12 от НК, докато такава реално не е била налице и лицето осъзнава това.
Същото се отнася и за необходимата отбрана, при която нападението е преднамерено провокирано, за да бъде убит или наранен нападателят. Умишленото предизвикване на нападение с подобна цел представлява своеобразно заобикаляне на закона (circumventio legis, лат.) – постигане на забранена цел с формално позволено средство, и логично изключва прилагането на чл.12 от НК. На тази хипотеза се приравнява и скритата (необозначена) автоматична защита, която не се явява нищо друго, освен предварително заложен капан.
За да се очертае наказателноправното значение на необходимата отбрана, следва да посочим в кои случаи тя може правомерно да бъде приложена. Според възприетото в съдебната практика разбиране, срещу необходимата отбрана като форма на правомерно поведение такава не е допустима (прим. Р 20-15-II, Р 394-05-II, Р 284-04-С и др.).
Всички останали хипотези на противоправно действие при защита (ексцес, мнима необходима отбрана, и др.) предполагат право на застрашения да отговори насрещно с необходима отбрана, при което поведението му не подлежи на наказателна санкция, ако отговаря на условията по чл.12 от НК. Доколкото необходимата отбрана се явява най-важното оправдаващо деянието обстоятелство, то тя принципно е допустима срещу останалите такива – крайна необходимост, деяние на служител под прикритие и оправдан стопански риск, ако обаче са налице предпоставките за това. Изключение от това правило съставлява институтът по чл.12а от НК.
2. Гражданскоправни и други последици на необходимата отбрана
Гражданскоправна отговорност
2.1. Като реален факт от обективната действителност, необходимата отбрана предизвиква правни последици не само в сферата на наказателното право (да оправдае отбраняващия), но и в други правни отрасли. Най-вече това се отнася за областта на гражданските правоотношения, където от значение ще бъдат причинените със защитното деяние вреди с материален или друг характер. Причиняването на такива увреждания съставлява същността на анализирания институт и затова неговото регламентиране определено е от значение за гражданското право.
Съгласно основното начало в цивилистиката всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като вината в такива случаи се предполага до доказване на противното – чл.45 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Според изричната разпоредба на следващия чл.46 от ЗЗД обаче при неизбежната отбрана не възниква отговорност за вреди. Тази постановка на закона би била вярна само ако се тълкува от гледна точка на субекта на необходимата отбрана, който очевидно не може да бъде задължен с обезщетяване на правомерно причинени на нападателя вреди.
Същото обаче не се отнася за самия нападател, който не само трябва да търпи причиненото му увреждане, но и комуто следва да бъде възложена обезвредата на евентуалните щети за трети лица. В тази връзка най-често коментираният вариант е използването на чужда вещ или на друго лице като средство на нападението. Унищожаването или повреждането на това оръдие несъмнено засяга правото на неговия собственик или ползвател, per argumentum a fortiori това се отнася за увреждането на личността на посредствения извършител. Обезщетяването на засегнатите по този начин лица обаче нито според закона – цитираният чл.46 от ЗЗД, нито съгласно принципа на справедливостта може да бъде вменено на субекта на необходимата отбрана, който по същество не е извършил правонарушение (спрямо него увреждането на третото лице е или правомерно, или невиновно).
Тъй като правото не допуска празнота, такова увреждане остава за сметка на нападателя, чиито поведение поначало е главната причина за настъпилата вреда. Така разноските по възстановяване на чужда вещ или на нейната стойност, респ. обезщетението за претърпените нематериални вреди се възлагат по съдебен път (по правило в отделно гражданско дело) на лицето, което е инициирало нападението, без то да има право на регрес спрямо отбраняващия. Макар и по този косвен начин, вредоносният резултат от необходимата отбрана в крайна сметка отново е в тежест на нападателя (по аргумент от чл.12, ал.1 от НК).
Прави впечатление, че доктрината деликатно избягва да коментира другата хипотеза на евентуално накърняване на чужди права – тогава, когато защитното деяние по погрешка или случайно засяга трето лице, различно от нападателя. Дори в условията на нападение от другиго, при липсата на една от предпоставките за допустимост на необходимата отбрана (относно насоката на защитното деяние), увреждането на трето лице не може да се разглежда в светлината на чл.12 от НК. Доколкото е приложимо, към такова деяние може да бъде отнесен институтът на крайната необходимост и то да бъде оправдано на това основание, ако са налице останалите условия по чл.13 от НК (вкл. по неговата ал.2). Въпреки това гражданската отговорност за обезвреда на последиците от защитното деяние при всяко положение остава да съществува. Тя обаче следва да бъде насочена не към отбраняващия, а към неговия нападател, който с поведението си (макар и опосредено) е довел до непозволеното увреждане на трето лице – без неговата агресия не би се стигнало до този отрицателен резултат. Основанието за това виждаме в обстоятелството, че субектът на необходимата отбрана невиновно е причинил увреждането, т.е. спрямо него липсва една от предпоставките по чл.45 от ЗЗД.
Във връзка с предлаганата промяна в наименованието на института, текстът на чл.46, ал.1 от ЗЗД следва да бъде променен като прилагателното „неизбежна“ се замени с определението „необходима“.
Отговорност при неправомерно упражняване
2.2. Във всички случаи, когато необходимата отбрана е била противоправно упражнена, независимо от наказателната отговорност, върху отбраняващия остава да лежи задължението за обезщетяване на причинените със защитното деяние вреди (имуществени или не). Така е при мнимата необходима отбрана, при превишаване на нейните граници, вкл. когато това се дължи на уплаха или смущение, при провокация с цел убийство или нараняване, и т.н. Единственото изискване е субектът на незаконосъобразната необходима отбрана да е действал виновно, иначе поведението му не може да се квалифицира като деликт по чл.45 от ЗЗД, а ще представлява случайно деяние (в тази насока т.11 от ППВС №12 от 1973 г.). Според конкретната фактическа обстановка следва да се прилага и разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, доколкото увреденият (най-често нападателят) сам е допринесъл за настъпване на вредите, и дължимото обезщетение съответно да се намали.
Съдебната практика приема, че при материалните вреди размерът на обезщетението е предпоставен единствено от техния характер и обем, респ. – пазарна стойност (Р 671-05-II). При неимуществените вреди дължимата обезвреда се определя по справедливост съобразно всички обстоятелства около увреждането – наличието на вина у нападателя и нейната форма, начина и интензивността на нападението, последиците за трети лица и др. (Р1085-06-II). Освен това, когато субект на противоправно упражнената необходимата отбрана е длъжностно лице от състава на държавен или общински орган, което е действало при или по повод на своята служба, то за пряко причинените от поведението му вреди обективна гражданска отговорност алтернативно биха могли да носят държавата или съответната община съгласно чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините (ЗОДОВ).
Последици в други правни отрасли
2.3. Необходимата отбрана може да породи последици и в други правни отрасли като административното право, международното право и т.н. Такава хипотеза е предвидена в Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), който в своя чл.8 постановява, че не е административно нарушение деянието, извършено при неизбежна отбрана. Освен това съгласно чл.11 от същия закон относно изключващите отговорността обстоятелства се прилагат разпоредбите на общата част на НК, ако друго не предвидено в самия ЗАНН. По тази причина вредоносното отблъскване на едно нападение върху правнозащитени ценности (прим. чрез нарушаване правилата за безопасност на движението по Закона за движение по пътищата – ЗДвП) не влече след себе си съответна административно-наказателна отговорност.
3. Обща оценка за нормативната регламентация и предложения за законодателни промени
В битието си на класически институт на наказателното право, необходимата отбрана е получила една относително сполучлива регламентация в нашия НК, която като цяло не се нуждае от радикални промени. Този извод не се опровергава от наличието на някои изключения от него, които изискват отстраняване на очевидни несъвършенства в разпоредбите на чл.12 от НК, касаещи наименованието на института, неговата правна природа, преформулиране на обекта на защита, критерия за превишени предели на защитното деяние, както и с разширяване приложното поле на абсолютната необходима отбрана. Критическият анализ на подобни недостатъци – най-вече погрешни дефиниции и досадни неточности, вече бе направен на съответните места в изложението, като тук остава единствено да бъде обобщено тяхното значение. Събирателен образ на това значение представляват изведените от нас предложения за бъдещи законови промени в следните насоки:
-
Първите три алинеи на чл.12 от НК (при запазване настоящата разпоредба на ал.4 от същия член) да бъдат редактирани по този начин:
„Чл. 12. (1) Не е наказуемо деянието, което е извършено при необходима отбрана – за да се защитят от противоправно нападение правно защитени интереси на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в необходимите предели.
(2) Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно надхвърля необходимото за отблъскване на нападението.
(3) Няма превишаване пределите на неизбежната отбрана: 1. ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище; 2. при нападение срещу живота на отбраняващия се или на другиго, което е извършено от две или повече лица или чрез използване на огнестрелно оръжие.
(4)…“ -
В чл.119 и чл.132, ал.2, от НК, наименованието на института следва да бъде коригирано (при запазване редакцията на ал.1 в чл.132):
„Чл. 119. За убийство, извършено при превишаване пределите на необходимата отбрана, наказанието е лишаване от свобода до пет години.“
„Чл. 132. (1)…
(2) Наказанията по предходната алинея се налагат и в случаите на причиняване телесна повреда при превишаване пределите на необходимата отбрана.“
Разпоредбата на чл.46, ал.1 от ЗЗД да бъде изменена така:
„Чл.46. (1) При необходима отбрана няма отговорност за вреди.“