Историческо развитие на проблема за наказване на непълнолетните в България
Философски основи и възникване на концепцията за наказание
Институтът на наказването на индивида в следствие на извършено от него определена противообществена проява съществува още от Древността. Философи като Платон и Аристотел в детайли размишляват върху проблема за престъплението и наказването като обществена реакция срещу извършеното престъпление. Престъплението като социално явление засяга определени обществени отношения, възприети от дадено общество като норма. Именно несъответствието на деянието с възприетия обществен и морален ред го превръща в общественоопасно и предизвиква нуждата от насрещна обществена реакция - наказанието.
В епохата на Просвещението Чезаре Бекария развива концепцията за наказанието в своята книга „За престъпленията и наказанията“. Той излага идеята, че наказанието трябва да се фокусира върху няколко основни принципа: превантивност, а не отмъстителност, пропорционалност спрямо извършеното деяние и акцентиране по-скоро върху неговата неизбежност, отколкото тежест. Според него именно вероятността от налагане на санкция, а не нейната строгост, има важно значение за превенцията на престъпността.
Поради това и наказването има значимо въздействие върху обществото и социално-икономическата динамика. Особено важен е въпросът за „наказването на непълнолетните“, защото те представляват една специфична социална група, намираща се в преходен етап от развитието си, което налага и особено внимание при обосноваването на наказателната репресия и използваните мерки спрямо тях.
Настоящата статия разглежда историческото развитие на института на наказването на непълнолетни в Република България. Целта ѝ е да проследи основните периоди и акценти в развитието на наказателноправния режим на непълнолетните. Чрез сравнение между наказателните подходи в различните исторически периоди се цели да се идентифицират тенденциите и формиращите ги политически и социални фактори.
Средновековие и първи закони
Историческото развитие на проблема за наказването на непълнолетните в България е свързано и с историческото развитие на наказателноправната регламентация в цялост. С възникването на Първата българска държава възниква и нуждата от регламентация на обществените отношения, особено на тези, свързани с извършването на престъпления.
Наказателната система в България е преминала през значителна еволюция от обичайното право на българите и славяните до съвременното законодателство, отразяващо най-значителните международни достижения на наказателно-правната наука. Наказването по българските земи като обществена реакция на извършени противообществени деяния има дълбоки корени, датиращи още от Средновековието. През Средновековието законодателството се фокусира основно върху определянето на престъпленията и съответните наказания, без да обръща внимание на възрастта на извършителите и нейното значение. Сведенията за наказателноправните обичаи и норми през VII-IX век са сравнително малобройни.
Първата българска държава и византийското влияние
В периода на Първата българска държава историците приемат, че се поставя началото на първите писани закони от хан Крум.
Тези закони предвиждат разнообразни наказания за извършени престъпления, но не акцентират върху значението на възрастта на извършителя.
Най-ранните сведения за текста на Крумовото законодателство не произхождат от преки преписи, а от косвен извор – византийския лексикограф и хронист Свида, живял около век и половина след хан Крум.
През Средновековието България възприема и прилага византийските наказателноправни разпоредби, включително тези, касаещи лицата, ненавършили пълнолетие.
Периодът на Първата българска държава (681–1018 г.) се характеризира с прилагането основно на обичайното българско право.
Централно място в него заема „кръвното отмъщение“.
Наказанията за престъпления се налагат пряко от пострадалите или засегнатите лица.
Самосъдът, известен като jus talionis, представлява правото на пострадалия при извършено правонарушение спрямо него да потърси удовлетворение и да защити своето достойнство.
За най-тежките престъпления, като убийството например, се е прилагало „кръвното отмъщение“.
Именно то може да бъде определено като най-ранното проявление на наказателно правосъдие по българските земи.
Интересен факт е, че през Средновековието субект на престъпление е можело да бъде не само физическо лице, но и неодушевени предмети и животни.
Освен това по отношение на субектите на престъпления се е правело разграничение и според принадлежността им към определена социална група.
Съсловната принадлежност е играела ключова роля при определяне степента на обществена опасност на дееца.
През Средновековието по отношение на наказанията се е прилагало южнобалканското обичайно право.
След Освобождението в България се създава собствена наказателна система. С първия Наказателен закон от 1896 г. се прави вече диференцирано разграничение между пълнолетните и непълнолетните извършители на престъпления. През 1924 г. е създаден и първият Закон за защита на децата, който цели да постави основите на по-хуманно третиране на непълнолетните престъпници, като за първи път се въвежда възможност за налагане на възпитателни мерки, вместо наказания.
След 9 септември 1944 г. правната система в страната е силно повлияна от съветското законодателство и по подобие на наказателната политика на СССР в Наказателния кодекс от 1951 г. се засилва въздействието на възпитателните мерки като се намалява прилагането на тежки наказания по отношение на непълнолетните.
След демократичните промени от 1989 г. наказателното законодателство постепенно се реформира в съответствие с международните стандарти. Принципът на хуманизма по отношение на непълнолетните извършители на престъпления особено ясно се засилва след приемането на България в Съвета на Европа и подписването на Конвенцията на ООН за правата на детето.
Наказването на непълнолетните в Република България
Южнобалканското обичайно право заема важно място при наказването на лица, ненавършили пълнолетие през Средновековието.
Примери за византийски правни източници, прилагани и на територията на България, са Еклогата и Синтагмата на Матей Властар.
Византийската Еклога представлява първият правен източник, прилаган по българските земи през Средновековието, в който се споменава възрастта на извършителя на престъпление и нейното значение за тежестта на наказанието.
Акцент върху възрастта на извършителя е поставен относно обществената опасност на престъплението, регламентирано в статия 38 от титул XVII, в която е инкриминирано т.нар. „мъжеложство“.
При този вид престъпление не се наказвал извършител, който не е навършил 12 години.
Втора българска държава и Синтагмата
Детайлно е формулирана статия 45, касаеща умишленото убийство.
В нея се разглеждат субективните и обективните предпоставки за извършване на умишлено убийство, като основна субективна предпоставка е посочено наличието на умисъл у дееца.
Тълкуването на така формулираната разпоредба налага извода, че лице в ниска възраст не би могло да формира съзнателна форма на вина за убийство, тъй като не е достигнало необходимото психическо и физическо развитие.
Наличието на съзнателно отношение и разбиране на свойствата и значението на деянието от извършителя е определено като предпоставка за формиране на умисъл още във Византийската Еклога.
За сравнение може да се посочи, че в старобългарския превод на Византийската Еклога, наречен Славянска Еклога, по отношение на престъпленията „мъжеложство“ и „умишлено убийство“ също са били поставени възрастови ограничения спрямо извършителите.
Законът за съдене на людете е единственият достигнал до нас оригинален източник на българското средновековно право.
Той представлява предимно сбирка от наказателни разпоредби.
Прави впечатление, че в него българският законодател отчита значението на възрастта при извършването на определени престъпления.
В Глава XV, изр. 2, уреждаща престъплението „палеж“, към субекта на този вид посегателство е поставено изискване да не е малолетен.
Това води до извода, че дори малолетно лице да извърши престъплението „палеж“, то няма да носи наказателна отговорност.
Тъй като не е обособена разлика между малолетни и непълнолетни лица и не е посочена възрастова граница като разграничителен критерий, може да се заключи, че лице, което не е малолетно, но все още не е достигнало възрастта за пълнолетие, може да бъде субект на този вид престъпление и съответно да носи наказателна отговорност.
От периода на Втората българска държава (1185–1396 г.) най-забележителен е правният сборник „Синтагмата“ от 1335 г., съставен от Матей Властар.
Анализът на този правен сборник показва, че в Глава „Ф-5“ са включени две основни правила, касаещи убийството – Четвъртото правило на Григорий Нисански и Осмото правило на св. Василий Велики.
Тези две правила разглеждат волните (умишлените) и неволните (непредпазливите) убийства.
Предвидени са дефиниции и за двата вида престъпления, но впечатление прави специалната разпоредба, регламентираща възрастови ограничения за извършването на този вид престъпления.
В раздел „Закони“, в разпоредбата относно убийството, е било предвидено, че когато убийство бъде извършено от дете до 7-годишна възраст, то не носи наказателна отговорност.
От Османското владичество до Освобождението
От 1396 г. до 1878 г. българската държава се намира под Османско владичество.
През този период основно се прилага османското законодателство.
В Османския наказателен закон от 1858 г. съществуват разпоредби, които препоръчват на съдилищата при индивидуализация на наказанията да вземат предвид възрастта на подсъдимия.
Посочва се, че когато престъпление е извършено от дете на възраст между 8 и 14 години, то следва да бъде освободено от наказателна отговорност.
Като мотив се изтъква невъзможността на индивида в тази възраст да прави точна и ясна разлика между добро и зло.
В този случай детето следва да бъде предадено на родителите или роднините му срещу „здраво поръчителство“.
В същото време законът отчита, че родителите невинаги могат да осигурят подобен вид поръчителство, поради което за поправянето на малолетния е предвидено задържането му за определен разумен срок в полицията.
По отношение на непълнолетните лица законът предвижда възможност да носят наказателна отговорност, тъй като признава способността им да разбират значението на извършеното от тях деяние.
Именно тази способност обосновава формирането на вина спрямо извършеното деяние.
Различен е и минимумът, както и максимумът на предвидените наказания в зависимост от вида на извършеното деяние.
Османският наказателен закон различава няколко вида деяния според тяхната тежест – злодеяния, престъпления и простъпки.
Съответно наказанията, предвидени за непълнолетни лица, извършили злодеяния, са по-тежки от тези, предвидени за извършване на престъпления и простъпки.
След Освобождението и първите наказателни закони
От 1396 г. до 1878 г. българската държава се намира под Османско владичество.
През този период основно се прилага османското законодателство.
В Османския наказателен закон от 1858 г. съществуват разпоредби, които препоръчват на съдилищата при индивидуализация на наказанията да вземат предвид възрастта на подсъдимия.
Посочва се, че когато престъпление е извършено от дете на възраст между 8 и 14 години, то следва да бъде освободено от наказателна отговорност.
Като мотив се изтъква невъзможността на индивида в тази възраст да прави точна и ясна разлика между добро и зло.
В този случай детето следва да бъде предадено на родителите или роднините му срещу „здраво поръчителство“.
В същото време законът отчита, че родителите невинаги могат да осигурят подобен вид поръчителство, поради което за поправянето на малолетния е предвидено задържането му за определен разумен срок в полицията.
По отношение на непълнолетните лица законът предвижда възможност да носят наказателна отговорност, тъй като признава способността им да разбират значението на извършеното от тях деяние.
Именно тази способност обосновава формирането на вина спрямо извършеното деяние.
Различен е и минимумът, както и максимумът на предвидените наказания в зависимост от вида на извършеното деяние.
Османският наказателен закон различава няколко вида деяния според тяхната тежест – злодеяния, престъпления и простъпки.
Съответно наказанията, предвидени за непълнолетни лица, извършили злодеяния, са по-тежки от тези, предвидени за извършване на престъпления и простъпки.
Наказателният кодекс от 1951 г. и социалистическата ера
Наказателният кодекс от 1951 г. поставя началото на значим етап в развитието на българската наказателноправна система, особено по отношение на режима на непълнолетните извършители на престъпления. В чл. 43 от този кодекс е формулирана специална цел, която се преследва с наказанията, налагани на непълнолетните – да се превъзпитат и да се подготвят за общественополезен труд. Тази концепция отразява социалистическата идеология, доминираща по онова време, и е идентична със заложената специална цел в действащия Наказателен кодекс от 1968 г.
В кодекса от 1951 г. е въведено уточнението, че непълнолетните лица носят наказателна отговорност само ако могат да формират вина по отношение на извършеното.
Това означава, че те трябва да са могли да разбират свойството и значението на извършеното от тях деяние и да ръководят постъпките си.
В чл. 47 е посочено, че непълнолетните, на които деянието не би могло да се вмени във вина, се настаняват по решение на съда в трудово-възпитателно училище или друго подходящо заведение, ако това се налага от обстоятелствата по случая.
Подобно на Наказателния закон от 1896 г., и тук са регламентирани правила за замяна на наказанията за непълнолетни.
Допълнително лишаването от свобода за срок над 10 години се заменя с максимум 5 години.
Наказания като поправителен труд и глоба се заменят с обществено порицание.
Тези промени демонстрират осъзнаване на специфичните нужди, които следва да бъдат преследвани при наказването на непълнолетните, както и на възможностите, които наказанието трябва да им предостави.
Лишаването от определени права и конфискацията на имущество не се прилагат спрямо непълнолетни.
Причината за това е, че младите хора най-често не разполагат с права или имущество, поради което лишаването им от тях като наказание не би било оправдано и не би допринесло за постигане на целта, заложена в чл. 43.
По-хуманният подход на законодателя спрямо наказването на непълнолетни най-ярко се откроява в разпоредбата на чл. 45.
Тя въвежда поощрителна разпоредба за непълнолетните, които след замяна на съответното наказание са осъдени на лишаване от свобода до 1 година.
Законодателят предвижда възможност в тези случаи непълнолетните осъдени да бъдат настанявани не в специалните места за изтърпяване на наказание лишаване от свобода – поправителни домове, а в трудово-възпитателни училища.
Този подход е в синхрон със специфичната цел на наказването на непълнолетни, формулирана в кодекса – тяхното превъзпитание и подготовка за общественополезен труд.
Освен това тази мярка напълно отразява социалистическата идеология, която цели да интегрира възможно най-ефективно младите хора в трудовия процес и по този начин да ги превърне в активни граждани.
Противоречива е разпоредбата на чл. 47, която регламентира възможността по решение на съда непълнолетните, които не могат да бъдат осъдени, тъй като деянието не може да им се вмени във вина, също да бъдат настанявани в трудово-възпитателни училища.
Естествено, по преценка на съда това се извършва в зависимост от конкретните обстоятелства по случая.
Тук законодателят не отчита достатъчно ясно разликата между осъдения и неосъдения непълнолетен.
Лицата, които вече са признати за виновни, не следва да бъдат третирани по същия начин като лицата, извършили определено деяние, за което е установено, че не е извършено умишлено.
Така формулираният наказателноправен режим на непълнолетните в Наказателния кодекс от 1951 г. ясно отразява държавната наказателна политика за превъзпитание на непълнолетните със средства, съобразени с възрастовите особености на извършителите. Основно място заема превенцията на престъпността на непълнолетните и тяхната ресоциализация в случай на извършено деяние, което може да бъде както виновно, така и невиновно.
Наказателният кодекс от 1968 г. и модерният подход
Формирането на нова наказателна политика след Априлския пленум на БКП инициира приемането на нов Наказателен кодекс, който да отразява новите принципи на социалистическата демокрация.
Деветият конгрес на БКП и процесът на усъвършенстване на социалистическото общество в България оказват влияние върху утвърждаването на наказателна политика, насочена към съчетаване на мерките за принуда и наказание с мерките за обществено въздействие и възпитание.
Тази линия особено ясно се откроява при наказателноправния режим на непълнолетните.
Израз на този подход е и приетият през 1958 г. Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.
В приетия през 1968 г. Наказателен кодекс законодателят поставя акцент върху ролята на обществеността в борбата за предотвратяване на престъпността.
Комисиите за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните отразяват именно възпитателно-поправителната роля на обществото в противодействието на престъпността сред непълнолетните.
Тенденцията е наказателната отговорност на непълнолетните все по-често да бъде заменяна с налагането на възпитателни мерки, когато деянието не е извършено предумишлено.
Чл. 61 от НК предвижда замяна на наказателната отговорност на непълнолетните и налагане на възпитателни мерки по Закона за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, когато деянието е извършено поради увлечение или лекомислие и не представлява голяма обществена опасност.
Тук законодателят ясно отразява стремежа си наказанията спрямо непълнолетните не само да въздействат, но и да противодействат на бъдещо противоправно поведение.
Освен това е въведен чл. 64, който предвижда възможност, когато определеното наказание на непълнолетния е по-малко от една година лишаване от свобода и изпълнението му не е отложено, съдът да настани непълнолетния във възпитателно училище-интернат или да му наложи друга възпитателна мярка, предвидена в Закона за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.
Всяко общество, в зависимост от етапа на развитие, на който се намира, както и от социално-икономическата конюнктура, приема за престъпление определено общественоопасно деяние.
В едни култури дадено деяние може да се счита за общественоопасно, докато в други да не се възприема като такова.
С преосмислянето на обществената опасност на деянията естествено се преразглеждат и възможните наказания.
По същия начин преоценката на ленинските принципи и цялостната социалистическа идеология и култура води до преразглеждане на целия каталог от наказания в Наказателния кодекс от 1968 г., включително и на тези, предвидени за непълнолетните.
Израз на хуманизма и стремежа към въвеждане на допълнителни мерки в Наказателния кодекс от 1968 г. е и увеличаването на възможните наказания от 7, регламентирани в Наказателния кодекс от 1951 г., на 12.
По този начин се създава възможност за прилагане на по-диференциран подход при налагането на наказанията.
По отношение на непълнолетните обаче по-строгите наказания значително се ограничават, като действащите към момента са четири: лишаване от свобода, пробация, обществено порицание и лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност.
В сравнение с Наказателния кодекс от 1951 г., кодексът от 1968 г. предвижда по-малко възможни наказания за непълнолетните, като същевременно въвежда и наказанието лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7.
Израз на новата по-хуманна наказателна политика е и премахването на смъртното наказание за непълнолетни, предвидено в Наказателния кодекс от 1951 г.
Максимумът на наказанието лишаване от свобода е значително намален и пригоден към възрастовите особености и психологията на непълнолетните. Израз на стремежа за по-ефикасно и трайно превъзпитание на непълнолетните е въвеждането на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в специални поправителни домове, в които е уреден специализиран режим.
Съвременни тенденции и нужда от реформа
Историко-правният анализ показва две основни тенденции в развитието на правната уредба на наказателноправния режим на непълнолетните. На първо място, с промяната на социално-икономическото развитие се възприема диференциран подход при използване на наказателноправните методи и средства за въздействие. С измененията в НК от 1982 г. непълнолетните лица биват разделени на две възрастови групи: от 14 до 16 години и от 16 до 18 години.
Втората основна тенденция е за разширяване на каталога и приложното поле на извъннанаказателните мерки за въздействие. Създаването на специален закон в тази област – ЗБППМН, е израз на желанието на законодателя да акцентира върху превъзпитателната цел за въздействие върху непълнолетните извършители на престъпления. В тази тенденция основно място заема идеята, че непълнолетните лица, освен че не са достатъчно психически зрели, най-често нямат и нужната нагласа за изграждането на трайни престъпни навици. Именно поради това не със строгостта на наказанието, а с подходящите мерки за въздействие би могло да се противодейства на бъдещи престъпни прояви на непълнолетния извършител.
Заключение
Прави впечатление, че с развитието си системата на наказанията на непълнолетните все повече утвърждава принципа на хуманизма в наказателното право. Както казва М. П. Чубинский „ако не са били Хуманизмът и Реформацията, не би могла да възникне тази естествено-правна доктрина, която е довела до процъфтяването на нови наказателно-правни учения“.
Наблюдава се обаче стесняване на кръга от възможни видове наказания, налагани на непълнолетни.
Каталогът от наказания следва да включва по-богат спектър от възможности, които да могат максимално ефективно да бъдат приспособени към конкретния случай.
Особено при непълнолетните наказанията следва да поставят акцент върху осъзнаването на непълнолетния преди всичко като личност, формирана от разнообразни външни и вътрешни фактори.
На следващо място, те трябва да създават мотивация за поправяне на поведението на непълнолетния и за съобразяването му с моралните и правните норми, с цел интегрирането му като пълноправен член на обществото.
Както отбелязва проф. Лазар Груев: „винаги се наказва конкретен, отделен човек, а не просто статистически усреднен престъпник. Наказанието трябва да повлияе на конкретен човек, на индивид със свои особености“.
Особено при непълнолетните системата от наказания следва максимално да отчита специфичните характеристики на личността – все още неоформен характер, крехка психика, висока податливост на външни влияния и фактори, недостатъчна житейска опитност и други.
Възможно решение е предвиждането на основни и допълнителни наказания за непълнолетните.
Така например наказанието лишаване от права по чл. 37, т. 7 от НК не може да бъде налагано самостоятелно и по своята същност може да изпълнява единствено ролята на допълнително наказание.
Когато наред с основното наказание, което се заменя и съответно редуцира, е предвидено и лишаване от права по чл. 37, т. 7 от НК, не е възможно това лишаване да бъде постановено самостоятелно.
Един възможен подход е намаляването на максималните размери на предвидените наказания за непълнолетни и въвеждането на допълнителни наказания, които да повишат ефективността на наказването.
Подобен подход би позволил инкорпорирането на съвременните международни стандарти и практики при наказването на непълнолетни извършители на престъпления.
Настоящата уредба на наказването на непълнолетни в Наказателния кодекс от 1968 г. е съобразена със социално-икономическите условия в българското общество отпреди повече от 60 години.
Това ограничава нейната ефективност в съвременния обществен контекст.
Необходима е реформа, която да отразява актуалните обществени реалности и международните стандарти, като осигури по-гъвкав и индивидуализиран подход към непълнолетните правонарушители.